Интервю с Лама Оле Нидал

Sunday Times ноември, 1999 г.

Лама Оле Нидал, на 57 години, по време на медения си месец със съпругата си Хана бил избран да пренесе ученията на Буда на Запад. От 1972 г. той е основал 215 медитационни центъра по целия свят. Датчанин по рождение, той няма постоянен дом. Ще изнесе лекция в Лондонския Университет на 15 ноември.

Когато се събудя се опитвам да си спомня всички сънища – последната една трета от нощта може да бъде наистина важна за знаци. После се фокусирам върху Буда, моите приятели и помощниците ми. Мисля си: “Днес наистина ще облагодетелствам съществата”. Или “Днес наистина ще бъда полезен на хората”. Това не отнема много време и може да бъде направено в четири кратки изречения на тибетски. После се шмугвам под душа. Има една медитация, която обичам да правя всяка сутрин, така че водата да отмива страданията на всички същества. Никога не съм кисел, дори и сутрин. Няма да кажа, че съм високо просветлен през цялото време и няма да кажа, че не правя грешки, но съм щастлив до мозъка на костите си. Това е част от работата ми.

Дрехите, които нося, не са официални. Трябва да мога да сядам навсякъде, затова не искам да нося роба. Освен това съм датчанин и ние носим панталони, нали така? А и робите нямат никакви джобове. Обичам военните дрехи, защото не се износват бързо и имат достатъчно големи джобове за два портфейла и нож. Обикновено пътувам с нож – сигурно ми е останал навик от миналия живот. Обичам сам да си върша работата – бих защитил приятелите си, ако попаднем в беда. Не ми е необходим бодигард. Сам се грижа да това, защото съм тренирал бокс. Но веднъж ме отвлякоха от FLN – една от най-жестоките групи в Колумбия. Задържаха ни с автомати и наистина имахме късмет да се измъкнем. Този ден наистина усещах Буда зад нас през цялото време.

Пътувам много. Всъщност, за да посетя всички будистки центрове и за да изнасям лекции обикалям два пъти света всяка година. Някои от тибетските лами обичат да отсядат в хотели, когато пътуват, но аз предпочитам да оставам при приятели в центровете. Нямам собствена къща. Нямам собственост. Имам само няколко стаи в различни центрове – Копенхаген, Сан Франциско, Цюрих – където държа малко чисти ризи и панталони. Щастлив съм да спя на пода. Както ми се случва при престой на летището в Бангкок, например. Не искам а харча пари за хотел. Винаги мисля, че парите, които харча, в действителност принадлежат на моите приятели, затова се опитвам да харча възможно по-малко.

Закуската се променя всеки ден. Днес ядох херинга. Някой в един будистки център в Германия открил, че в Дания ядат херинга. Казах си: “Купили са я, така че трябва да я изям.” На 57 години съм и искам да живея дълго, защото мисля, че съм полезен. Затова избягвам неща, които са твърде тлъсти, солени или сладки. Освен това, искам да съм във форма без да ми се налага да тичам из квартала. Бях вегетарианец, но будисткият ми учител ми каза: “Пътуваш през цялото време и ако хората трябва непрекъснато да ти приготвят специална храна, не е добре”. Но не бих позволил нещо да бъде убивано заради мен. Ако нещо е вече мъртво, ще го ям и ще правя пожелания за доброто прераждане на животното.

Вярвам в прераждането. В предишния си живот съм защитавал гражданското население на източен Тибет. Знам това. През 1986 г. съпругата ми и аз се изплъзнахме от китайците и преминахме през източен Тибет, през места, където никога преди не бяха виждали бели хора. Разпознах ги. И съпругата ми Хана ги разпозна. Когато бях дете в Дания по време на немската окупация, непрекъснато сънувах планини и как защитавах мъже в червени поли. Нямах представа кои бяха тези мъже в червени поли – никога преди не бях виждал монах. Дори не бях виждал и планина. Първия път, когато хванах молив в ръка, нарисувах картина на планинска битка. Особено как се залавят стрелци.

Ако пътят до следващия будистки център е дълъг, взимам самолет. Често летя с United. Понякога купувам неща от безмитните магазини за приятели. В Индия уискито е много добро за подкупи. Но не купувам цигари. Не пуша и не искам да давам тютюн на хората. Не смятам, че е добре за тях. Летенето може да бъде уморително, затова понякога взимаме хомеопатично лекарство за преодоляване на часовата разлика. Някои приятели казват, че е достатъчно просто да си държиш безименния пръст. Но ако го държиш непрекъснато, не можеш да пишеш, а аз пиша през цялото време докато пътувам. Винаги нося много евтини моливи и химикали със себе си, за да напиша някое писмо или да поработя над някой ръкопис.

Колата е най-добра за работа. Главно за писма, но също и да наваксам с политическите събития. Прочитам вестниците. Асистентката ми Кати обикновено обработва електронната поща (получаваме до 100 писма на ден), а Томек шофира. Ако има отсечка с много завои, карам аз. Обичам завоите. В колата си говорим за работа. Бутанските монаси пеят. Ние не. Ние пеем като свраки. Пускаме си радиото, но само за да чуем дали няма някоя катастрофа по пътя пред нас. После изчакваме новините и пак го изключваме. Имаме си колекция от компакт-дискове. Томек има някои наистина отвратителни рапъри. И всичките, гарантирам, са с коефициент на интелигентност под 80. Кати пие много вода, затова трябва и да спираме по няколко пъти, за да пишкаме.

Пътуването може да бъде много трудно. Женен съм от 30 години и трябваше да се откажем от идеята да имаме деца. Не можеш да сложиш едно дете на задната седалка с бутилка мляко и да му кажеш: “Следващата спирка е Франкфурт”. Ще продължа да пътувам, освен ако учителят ми не ми нареди нещо друго. Но не мисля, че ще го направи. Доста съм добър в работата си. Имам само по четири дни почивка в годината. Качвам се на някой наистина бърз мотоциклет с мои приятели, всички будисти, и правим 20 пасажа из Алпите при наистина много висока скорост. Или скачам с парашут. Свободното падане се доближава много до едно ниво на медитацията, наречено единен вкус, в което осъзнаваш без да осъзнаваш каквото и да било. Последния път скочих от 4 км. – в цялото това отворено пространство, но облаците бяха много по-забавни.

Когато пристигнем в следващия будистки център, винаги ни чака приготвена храна – обикновено някои неща, които знаят, че обичам, като сирене Пармезан, Гауда и Стилтън. Много често има хора от пресата, така че ме отвличат да говоря с някого. Десет минути преди лекцията се отпускам за малко, само за да си изкарам целия писмен език от главата. Превключването от английски на немски, датски или френски не е толкова трудно. Трудното е да превключиш от режим на писане в режим на говорене. Лекцията обикновено е въведение в Будизма или за абсолютната истина, кармата или смъртта и прераждането. Винаги има време за въпроси и отговори, а после пауза, за да може всички да се втурнат и да изкупят всичките ни книги и видео касети. Накрая завършваме с медитация и благословия.

След това хората идват да си говорим. Някой може да доведе дете за благословия или да помоли за предсказание “Ще получа ли тази работа?”. Казвам им това, което знам. Някои хвърлят зарчета, а аз използвам броеницата си, но винаги проверявам резултатите със здрав разум. Понеже не съм монах, има много въпроси за любовта и секса. Монасите не знаят много за тези неща. Наскоро заговорихме за Далай Лама. Хората ни казваха, че не могат да използват ученията му, защото всички били за въздържанието. Ние казваме, че това, което Далай Лама дава, е за монаси, но има и поучения за светски хора. Тибет е бил средновековно общество, но днес живеем в съвременния свят.

Обикновено става 2 ч. сутринта преди да се приберем в будисткия център за една бира и да си побъбрим. Повече от две или три бири не е добре. На следващия ден не си с бистра глава. Говорим си за Будизъм или политика. Понякога чувам, че датчаните са спечелили някой футболен мач. Казвам: “О, това е страхотно”, но не знам името на нито един от тези, които ритат топката. Лягам си към 4 сутринта – нуждата от сън е по-малка, ако медитираш. Но рядко оставям нощ без любов. Да можеш да даваш любов и да не го правиш е невротично. Телата ни си прилягат толкова добре и толкова много щастие се получава, когато сме добри един към друг. Мисля, че животът без любов е загубен.